Пицата има дълга история.

Плоските тестени изделия, гарнирани с месо, зеленчуци, сирена или други добавки, са били консумирани още от древните египтяни, римляни и гърци. Сред тях имало версии с билки и масло, подобни на днешната фокача. 

Но съвременното родно място на пицата е регионът Кампания в Югозападна Италия, където се намира град Неапол.

Основан около 600 г. пр.н.е. като гръцко селище, Неапол през 18-и и началото на 19-и век е бил процъфтяващ крайбрежен град. Независимото по онова време кралство било известно с тълпите от работници и гъстонаселените квартали, обитавани от тях.   

Неаполитанците се нуждаели от евтина храна, която да може да се приготвя и консумира бързо. Пицата — хлебчета с различни гарнитури, консумирани за всяко хранене и продавани от улични търговци и ресторанти — отговаряли на тази нужда.  
 
Тези ранни пици, консумирани от бедните в Неапол, включвали любимите днес вкусни гарнитури, като домати, сирене, олио, аншоа и чесън.

Италия се обединява през 1861 г., а крал Умберто I и кралица Маргарита посещават Неапол през 1889 г.

Според местните градски легенди, пътуващата двойка се отегчава от постоянните угощения с висша френска кухня и си поръчва асортимент от пици от градската пицария Brandi - наследник на пицарията Da Pietro, основана през 1760 г.  

Видът, на който кралицата се радва най-много, се нарича пица Моцарела - пай с меко бяло сирене, червени домати и зелен босилек. Едва ли е съвпадение, че любимата ѝ комбинация включвала цветовете на италианското знаме.

Оттогава, както твърди историята, тази конкретна комбинация от гарнитури е наречена пица Маргарита.

Благословията на кралица Маргарита може би дава началото на пица-манията в цяла Италия, но тестеното ястие остава слабо известно отвъд границите на Неапол до 40-те години на миналия век.  

Отвъд Атлантическия океан обаче, имигрантите в Съединените щати, идващи от Неапол, копират своите хрупкави пици в Ню Йорк и други американски градове, включително Трентън, Ню Хейвън, Бостън, Чикаго и Сейнт Луис.

Неаполитанците идват да работят в американските фабрики заедно с милиони други европейци в края на 19-и и началото на 20-и век. 

Те нямат за цел да предизвикват кулинарна революция, но относително бързо вкусовете и ароматите на пицата започват да интригуват и хората от други националности.

Една от първите документирани пицарии в Съединените щати е Gennaro Lombardi's на "Спринг Стрийт" в Манхатън, която е лицензирана за продажба на пица през 1905 г. Преди това ястието е било домашно приготвяно или доставяно от нелицензирани продавачи.

Lombardi's все още работи и днес, въпреки че не е на оригиналната си локация от 1905 г. 

Тъй като италианските американци и тяхната храна мигрират от от изток на запад, -особено след Втората световна война, популярността на пицата в Съединените щати процъфтява. Тя вече не се разглежда като „етническо“ лакомство, а все повече се определя като универсална бърза храна.

Появяват се регионални вариации, които нямат почти нищо общо с оригиналните рецепти от Неапол. Те включват калифорнийски гурме пици, покрити с всякакви продукти - от пиле на барбекю до пушена сьомга.

В края на краищата, следвоенната пица достига до Италия, благодарение на американската култура. Подобно на сините дънки и рокендрола, останалата част от света, включително и италианците, харесват пицата, само защото е американска.

Днес филиалите на американските вериги, като Domino’s и Pizza Hut, процъфтяват в десетки държави по света.  

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !